„Важният мач винаги е следващият“ - Владимир Николов за изборите, които ни изграждат, и усилията, които ни определят

Владимир Николов е една от най-ярките фигури в българския и световния волейбол. Роден на 3 октомври 1977 г., започва да тренира на 11. В кариерата си изминава пътя от дете, влюбено в топката, до капитан на националния отбор и световно признат диагонал – носител на титли в България, Италия и Франция, златен медалист от Шампионската лига (2005), бронзов медалист от Световното (2006) и Европейското първенство (2009), и избран за диагонал № 1 в света през 2010 г.
След активната си спортна кариера Николов поема ролята на президент на ВК „Левски“, посветен на изграждането на следващото поколение спортисти. Женен е за Мая, с която имат четири деца – Александър, Симеон, Филип и Дария. Александър и Симеон вече вървят по неговия път, превръщайки волейбола в семейна етика, не просто в професия.

Владимир Николов – спортист, лидер, баща. Човек, за когото играта никога не свършва, тя просто сменя полето.

I. ПЪТЯТ. ХАРАКТЕРЪТ. ВРЕМЕТО.

В професионалния спорт често се говори за резултати, победи и медали. Как успяхте да запазите човешкото в този живот на състезание?

Владо Николов: Честно казано, никога не съм се замислял сериозно по тази тема – това е самата истина. Какво всъщност означава да „запазим човешкото“? В крайна сметка ние сме хора. Това, че част от нас си изкарват хляба чрез спорт, а други гледат спорт и са фенове, не ни прави различни по същност. Спортистите не сме по-малко хора само защото професията ни прави популярни и ни поставя в светлините на прожекторите. 

Затова ми е трудно да отговоря как точно аз съм „запазил човешкото“. Според мен то трябва да е нещо естествено – една постоянна, неизменна част от всеки човек, независимо с какво се занимава. Ако трябва изобщо да се мисли за това, значи нещо вече се е объркало. За мен нормалността, простотата и човечността са неща, които не би трябвало да се губят. 

Какво става със спортиста, когато свали националната фланелка – остава ли нуждата да търси следваща цел?

Владо Николов: Разбира се, винаги е нужно да търсиш следващата цел. Това не е просто стремеж към нещо ново, а начин да се развиваш и да останеш жив вътрешно. Животът и спортът са пълни с предизвикателства – моменти, които те изпитват и те заставят да излезеш от зоната си на комфорт. Това е начинът да разбереш какво можеш наистина, да се усъвършенстваш и да продължиш напред. Аз често казвам, че в момента, в който спреш да плуваш срещу течението, то просто те отнася. Затова се старая да не спирам. Движението, борбата и ясната посока са това, което те държи буден, дава смисъл на ежедневието и ти позволява да усещаш живота в пълнота. За мен това през годините се превърна в начин на живот. Постоянството, усилието и желанието да се справяш с предизвикателствата са това, което ни прави по-силни и ни показва кои наистина сме.

Какво научихте за успеха, когато престана да бъде аплодисмент, а се превърна в памет? Труден ли беше преходът, когато се отказахте от професионалния спорт? 

Владо Николов: След като спрях да играя, преминах през много тежък период. Дори изпаднах в депресия. За щастие, този труден период не продължи дълго. Това, което наистина ме извади от състоянието, беше семейството ми и най-вече моята съпруга – Мая. Тя каза нещо, което ми промени гледната точка: „Какво се депресираш? Ние имаме нужда от теб!“.

Не че тя не разбираше през какво минавам, напротив – тя съвсем ясно усещаше състоянието ми. Но фактът, че някой има нужда от мен и разчита на мен, буквално ме извади от този тъмен период. Това ме научи на много – колко важни са близките, колко силна е подкрепата им и колко мотивиращо може да бъде осъзнаването, че не си сам, че твоето присъствие и действия имат значение за хората, които обичаш.

В един спорт, където сантиметърът и секундата често решават съдби, как се измерва човешката стойност? Успявате ли да запазите приятелства през годините?

Владо Николов: Аз смятам, че каквото и да правим, ние винаги оставаме хора. Това, което се опитвам да уча и децата си, е, че начинът, по който се отнасяме към другите, казва повече за нас от всичко друго. Трябва да се отнасяме с хората така, както бихме искали те да се отнасят с нас – с уважение, разбиране и внимание. За мен това е основата на всичко.

Разбира се, спортът на клубно ниво поставя свои предизвикателства. Невинаги е лесно да поддържаш връзки след години на динамичен живот, различни отбори и хиляди километри разстояние. Аз имах страхотен приятел от Тунис, с когото деляхме почти всичко – тренировките, радостите от победите, разочарованията от загубите. В един момент обаче животът ни заведе по различни пътища и загубихме редовния контакт. Сега се чуваме два-три пъти в годината.

Имам и много добър приятел от Бразилия – при него ситуацията е същата. Хиляди километри и различни животи правят поддържането на връзки предизвикателство.

В кой момент разбрахте, че лидерството не е да те следват, а да вярват в теб?

Владо Николов: Човек се ражда лидер до известна степен, но с годините личността се оформя и това качество също се развива. Лидерството, както и всичко в живота, изисква внимание, усилие и постоянство. Може да го сравним с талант за пеене – ако имаш глас, но не работиш върху него, никога няма да станеш певец. От друга страна, ако имаш талант и отделяш време, труд и дисциплина, можеш да развиеш този талант и да станеш добър изпълнител.

По същия начин стоят нещата и с лидерството. Ако нямаш никакви качества или желание да се развиваш, трудно би могъл да бъдеш лидер. Но ако имаш основни предпоставки и работиш върху тях, можеш да станеш истински лидер. В крайна сметка, лидерството не е просто нещо, с което се раждаш, а нещо, което се гради и усъвършенства с времето – като всичко ценно в живота.

II. ТЯЛОТО КАТО КАПИТАЛ. ЗДРАВЕТО КАТО СИСТЕМА ОТ РЕШЕНИЯ

Професионалният спорт често е труден и е територия на контрол – на пулс, калории, сън, адреналин. Как се живее, когато всяко движение е измеримо и предначертано?

Владо Николов: Аз не бих определил професионалния път като труден, по-скоро бих казал – като доста рутинен и понякога скучен. 14 години играех извън България, 14 сезона, а преди това още 14 години в България – общо 28 години съм бил професионален състезател по волейбол.

Това означава, че голяма част от живота ти се определя от другите – кога да ставаш, кога да ядеш, кога да спиш, кога да тренираш. Такъв начин на живот не е за всеки. Разбира се, срещат се трудности, но къде ги няма – в коя сфера от живота всичко е лесно?

За мен спортът бе възможността да изразя себе си. Да покажа, че волята ми е повече от тази на противника. В този смисъл дисциплината, рутината и ограниченията не бяха пречки, а рамка, в която можех да се развивам и да доказвам на себе си и на другите колко много мога да дам.

Как се променя отношението към медицината, когато здравето вече не е даденост, а капитал, който защитаваш ежедневно? И къде е мястото на медиците за вас през кариерата Ви и в личния ви живот?

Владо Николов: За щастие, контузиите, които имах през кариерата си, бяха умерени. Не съм имал много тежки травми, но разбира се, лекарите са важна част не само в живота на професионалния спортист, а изобщо.

Ще дам пример от съвсем скоро. Миналата година големият ми син Александър получи дискова херния и трябваше да се оперира. Истината е, че ако той не беше елитен спортист, вероятно нямаше да се предприеме операция, а просто щеше да живее с проблема.

Когато беше взето решението да се премине към агресивно, а не консервативно лечение, започнаха сериозните трудности. Трябваше да изберем не само подходящия метод, но и лекар, и болница. Процесът допълнително се усложни, защото и клубът имаше отношение към това къде да се извърши операцията. Не беше просто лично решение – целият процес беше изключително тежък за нас като хора, които не са медицински специалисти. Стресът и напрежението бяха огромни – не просто да вземеш правилното решение за лечение, а и да се довериш на човек и екип за живота на детето си.

Особено тежко беше, защото, когато става въпрос за нас самите, понякога сме склонни да поемаме рискове. Когато обаче става дума за децата, всичко е съвсем различно – страхът, тревогата и отговорността са несравними.

Операцията премина успешно. Възстановяването обаче се оказа много по-дълго от очакваното – лекарите прогнозираха 2 – 3 месеца, но реално му бяха нужни 8. Това ни научи колко търпение, подкрепа и внимание изисква възстановяването и колко важна е ролята на лекарите и медицинските специалисти не само за физическото, но и за емоционалното спокойствие на семейството.

Мога да дам и още един пример. По-миналата година вторият ми син – Симеон, при битов инцидент си сряза пръста на стъкло. Веднага отидохме в „Пирогов“. Там ни помогнаха, зашиха го, но впоследствие се оказа, че това не е било достатъчно за един професионален спортист. Наложи се да направим последваща операция при д-р Калин Ангелов, на когото сме изключително благодарни. Той успя да направи така, че Мони не само се възстанови напълно, но и нямаше никакви трайни увреждания. Дори нещо повече – само 20 дни след операцията той игра на световно първенство.

Искам да е ясно, че не съдя специалистите в „Пирогов“. Просто ситуацията беше такава – Мони беше с порязан пръст, докато около нас имаше хора с животозастрашаващи наранявания: огнестрелни рани, пострадали при катастофи… Истинското напрежение там е за лекарите, които работят под този стрес и поемат огромна отговорност всеки ден. А ние, като родители на спортисти, просто наблюдаваме и преживяваме тревогата си, която по никакъв начин не може да се сравни с тяхното ежедневие. Това е истинското напрежение, а не ние, които „си играем на топка“.

Колко важно е възстановяването? Кои специалисти са неотлъчно до Вас в тези моменти?

Владо Николов: Във волейбола ясно сме осъзнали, че имаме нужда от кинезитерапевти, а не просто от масажисти. Разбира се, нямам нищо против масажите – те са полезни за възстановяването. Но кинезитерапевтите играят съвсем различна роля: те работят в посока превенция на контузиите, докато физиотерапията лекува травмите. Именно превенцията е ключова за нас, защото ни позволява да останем на терена по-дълго и да запазим тялото си здраво.

Затова се стараем да работим със специалисти на най-високо ниво – хора, които разбират не само анатомията и физиологията, но и спецификата на волейбола. Истината е, че тези усилия удължават нашия престой на терена и ни позволяват да поддържаме високото си ниво по-дълго време. За нас това е инвестиция в здравето и кариерата ни, която се отплаща многократно.

III. СЕМЕЙСТВОТО, НАСЛЕДСТВОТО И ИКОНОМИКАТА НА ДОВЕРИЕТО

Вашият дом е пълен с волейбол – като идея, като памет. Какво научихте за границата между професия и призвание, когато и децата Ви поеха по същия път?

Владо Николов: Големите ми синове сами избраха своя път и волейбола, а нашата роля като родители е единствено да ги подкрепяме. Възпитанието на децата е най-тежкото първенство, в което със съпругата ми участваме – там няма повторения, няма таймаути, няма място за импровизация. Ако сбъркаме, последствията са най-сериозни.

Силвано Пранди често казва, че ако един родител стои постоянно над главата на детето си, то може и да не сгреши, но и няма да се научи. Това е философия, която много уважавам. Ние даваме съвети, насърчаваме ги, насочваме ги, но не вървим вместо тях.

Не можеш да станеш елитен спортист насила. Никой не може да те тласне към това, ако го няма вътрешният ти пламък, ако сам не си готов да платиш цената. А тя е висока. Когато твоите приятели се забавляват, ти тренираш. Когато те излизат вечер, ти спиш, за да можеш на следващия ден да бъдеш по-добър. Това са жертви, които само човек с истинска мотивация и характер може да приеме.

Нашата задача като родители е да бъдем опора – не да ги дърпаме, а да ги подкрепяме, да им дадем увереност, но и свобода. Останалото е тяхна работа, техен избор и техен път.

Как изглежда успехът през очите на бащата, не на спортиста?

Владо Николов: Аз имам само едни очи – гледам с тях и виждам това, което е пред мен. Да, децата ми постигнаха добри резултати, но в спорта най-важният резултат винаги е следващият, най-важният мач е този, който предстои. Всичко, което е зад нас, вече е история – хубава, ценна, но история.

Оттук нататък, ако искат да продължат да се развиват, те трябва да гледат напред, към следващото предизвикателство, към следващата стъпка, към следващото доказване пред самите себе си. Спортът не прощава самодоволството – той винаги изисква още труд, още характер, още воля.

Моето отношение е просто: каквото е било, било е. Важното е какво следва. И ако те искат да останат в спорта и да растат в него, единственият път е напред.

Управлението на спортната кариера днес прилича на бизнес модел. Какво се опитвате да научите децата си?

Владо Николов: Това, което се опитвам да ги науча, е, че преди да тръгнат да „изкарват пари“ и да продават уменията си, първо трябва да ги развият до максимум. Няма по-кратък път, няма заобиколни маршрути – трябва да си изградиш основата, да станеш истински добър в това, което правиш, и едва тогава светът започва да те забелязва и оценява.

Опитвам се да им покажа, че бързият и лесен път към успеха е илюзия. Истинският успех идва от ежедневни усилия, от постоянство, от това да работиш върху себе си в дълъг период от време, дори в дните, когато не ти се иска.

Ако искат да постигнат успех – не само в спорта, а и като хора, – трябва да приемат, че трудът е неизбежната част от уравнението. Талантът е само началото; всичко останало се печели със старание и характер.

Децата Ви споделят, че са Ви опознали по нов начин, когато са прочели книгата „Високо“, с което представяне из страната сте ангажиран в момента. Какво Ви носят тези срещи?

Владо Николов: Повечето срещи ме зареждат – в девет от десет случая се срещам с позитивни хора, с които общуването ми носи истинска радост и човешка енергия. Да, подобни срещи отнемат време, но няма как да направиш нещо качествено, ако не му го отделиш. Това важи за всичко – спорт, работа, взаимоотношения.

Не знам дали времето е най-ценният ресурс, но със сигурност е единственият, с който всички разполагаме поравно. И именно това как го използваме, за какво го даваме и в кого го инвестираме – прави разликата. 

За мен тези разговори, тези истински човешки срещи, са начин да дам част от времето си по смислен начин и да получа обратно нещо, което не се измерва в числа, а в емоция и смисъл.

А какво казва Владо Николов на самия себе си, когато трябва да започне отначало?

Владо Николов: Казвам си, че това е просто поредното предизвикателство, с което трябва да се справя – и отивам, и се справям. За мен това не е нещо ново, не е нещо извънредно. Целият ми спортен и човешки опит ме е научил, че когато пред теб стои задача, не я гледаш отстрани, а я приемаш, влизаш в нея и я преодоляваш. Това е подход, който съм изграждал с години и който продължава да ми служи и днес.