Ирония, инат и здравословен цинизъм: Христо Мутафчиев, който никога не се предава

Христо Мутафчиев е сред най-ярките съвременни български актьори и обществено ангажирани личности. Председател на Съюза на артистите в България, носител на редица отличия за културен принос, глас с отчетливо присъствие в публичния живот. Но отвъд сцената, ролята му на гражданин, човек и пациент разкрива друг хоризонт – този на личната трансформация, на уважението към медицината и на усилието здравето да бъде ценност, а не даденост.

В разговор за Healthcare Magazine Христо Мутафчиев говори с ирония и реализъм за здравето като лична отговорност, за смисъла на доверието в медицината и за нуждата от човешко отношение – от двете страни на системата.

I. Здравето отвъд симптомите: ценности, избори и живот

Как се промени за Вас разбирането на думата „здраве“ през годините – не просто като отсъствие на болест, а като отношение, поведение, дългосрочна визия?

Христо Мутафчиев: Като се има предвид, че ме удари мокър парцал в главата (бел. редактор: претърпеният инсулт през 2010 г.) определено имам повод да променя мисленето си за здравето. Защото ако не беше ударил „мокрият парцал“ изобщо нямаше да се променя и щях да продължа да правя каквото си искам. След тази случка започнах да осъзнавам, че поздравът „Бъди здрав!“ и неговият смисъл е далеч по-важен от това да имаш пари или да си купиш нова кола. 

Оказа се, че тези неща нямат никакво значение. Единственото нещо, което има значение е това да си здрав, за да можеш да си купиш тази кола, да си построиш нова къща или да имаш повече пари. И тази промяна ме накара да осъзная, че е хубаво да се грижа малко повече за себе си. Ще кажа нещо цинично, което сигурно няма да влезе в интервюто, въпреки че ако съм на Ваше място бих го оставил: „Имаше един дядо в Карлово, дядо Ристо. Христо като мен, в Карлово им викат Ристовци, а те пък на малките деца викат Ичовци. И преди около 10 години, дядо Ристо ме среща и ми вика: Ичо, да знаеш дяда, че като станеш на 50 години ще разбереш, че освен мъжки полов орган имаш и други такива.“ Защото преди никога не съм се сещал, че като те боли в лявата горна част на корема, точно под ребрата и леко зад стомаха е далак. Сега на 50 години си казваш „Ама аз и далак ли имам? И дробове имам.. Аз?!“ , т.е. започваш да осъзнаваш, че имаш много органи, за които трябва да се грижиш.

Във Ваше интервю казвате, че обичате живота и че Ви е дадено изпитанието с инсулта или „Вашата случка“, както Вие го наричате, защото само Вие сте можел да преминете през него? Защо?

Христо Мутафчиев: Да! Една журналистка попита ме: „Защо излязохте от гроба?“ И аз й казах: „Защото аз обичам буквалния живот. Аз обичам да пуша хубави цигари, да пия скъпо уиски и да бъда с красиви жени. Това там го няма! И затова излязох от гроба и продължих да живея.“ А по отношение на това, което ме питаш, друга журналистка ме попита дали не си задавам въпроса: „Защо на мен?“ и аз й отговорих „Ами не.. защото само аз мога да изляза жив от цялата тази работа.“ Това е моят отговор. 

Живеенето обаче, живеенето… е нещо различно от живота. Животът е онова, от което ти си част, а живеенето ти сам го предизвикваш и понеже аз обичам да предизвиквам живеенето си, затова обичам живеенето. За мен живеене е и нашето интервю, можах да откажа и ние никога да не се срещнем.

След всичко преживяно – какво означава за Вас „да имаш утре“?

Христо Мутафчиев: Да имам утре? Ами това е най-хубавото, което може да ми се случи. Да се събудя сутринта и да видя, че съм жив. И щом съм си отворил очите и съм видял слънцето значи съм жив. А щом съм жив значи трябва да стана, да се оправя много бързо и да изляза да го живея този живот. Това означава за мен „да имаш утре“. 

Аз съм войник, не мога да се излежавам до 10:00 часа, докато навън нещо се случва без мен. Как ще стане това? Не може да става нищо без мен!

В свят на натрупващи се стресове и все по-ускорено темпо – кои избори Ви помагат да запазите баланс? И в личния и в професионалния си свят, където в едното си амплоа защитавате интересите на артистите.

Христо Мутафчиев: Първо.. ами избрали са ме аз да ги защитавам значи ще го правя и второ вярвам, че мога да въведа ред в системата по един или друг начин. Имам характера за това, имам силите, изградил съм име и то върши работа, само като разбере секретарката на съответното министерство, че съм там, че влизам и вратата на министъра вече е отворена. Това ми дава възможността да договарям условия, който смятам, че са правилните за пътя, по който вървим ние. Така че, моят избор е това: работата в Съюза на артистите в България и преди всичко театърът. Не говоря за кино или телевизия, говоря за театъра. Аз моя избор съм го направил. Да, държа на него и ще го отстоявам.

II. Медицината отблизо: срещи, доверие и човешка грижа

Неминуемо сте се срещали с много лекари. Всеки от нас пази в паметта си лекари, които са оставили следа. Кои имена бихте споменал – хора, към които изпитвате уважение и признателност? Разкажете ни!

Христо Мутафчиев: Има, разбира се. Жоро Георгиев, който ми отвори тиквата, тук в София в „Св. Иван Рилски“. Той и Асен, едно младо момче, с което са ме оперирали заедно. На тях двамата съм много благодарен. На Жоро Матев от Бургас съм много благодарен. Той ме прие в Бургас и положи първите грижи, които са необходими, за да може да ме качат на самолета и да ме доведат в София. Разбира се, шефът на рехабилитаторите в МБАЛНП “Св. Наум” на 4 км, където ми е мястото (бел. редактор: смее се) – Емил Милушев. Акад. Миланов много е помогнал през целия процес на възстановяване. И на двама мой много близки приятели в живота вече, двамата рехабилитатори, които се занимаваха с мен и с които се биехме редовно (бел. редактор: смее се). Еми, да, той единия Петър Колев ме кара: „Вдигни си ръката, вдигни си ръката“, а то вече ме боли. И му казвам: „Спри вече, защото ще ти шибна един с дясната ръка.“ А другият Калин Бошев сутрин влизаше в стаята и понеже се закачаше с мен аз редовно го замерях с възглавницата и той ми я връщаше. Много ми беше забавно с тях. Те измисляха всевъзможни начини да ме провокират, да ме размърдат, да ме раздвижат. Даже Пепи Колев стигна до там, защото той си мислеше как да изгради моделът ми на ходене, за да не куцам с крака, че един ден ми каза: „Добре, Вие в театъра, когато трябва да играете куц, как куцате?“ И аз му казах, че правя номер и си слагам камъче в обувката, когато искам да куцам. И тоя, сутринта влязъл и ми сложил камъче в обувката и ми казва, че излизаме на разходка. Тръгваме ние на разходка и аз започвам да куцам освен със засегнатия и с другия крак. И той, смеейки се, ми казва: „За първи път виждам инсултаджия, който да куца и с двата крака.“ Много се закачахме с него. Той се опитваше да възстановява мотивацията ми за живот, използвайки характера ми. Нещо, което е много важно за всеки един лекар. Първо, защото според мен, е много сбъркан начинът на преподаване по учебници. Всеки пациент трябва да бъде разглеждан като отделен, личен случай. Да използваш неговия характер и на базата на това да го мотивираш. Докато ги унифицираш всичките пациенти няма как да имат пълно възстановяване.

Определено има много лекари, на които бих искала да благодаря за много неща. Много лекари са. И аз го и правя, благодаря им. Не се свеня и не го спестявам. Всеки път, когато мога да засвидетелствам уважение и отношение към цялото съсловие го правя.

Как преживяното промени начина, по който гледате на лекарите и на системата като цяло? Не е тайна, че заради натоварването, заради системата, лекарите у нас понякога са циници.

Христо Мутафчиев: Ама аз харесвам това. Аз смятам, че това е много важно. Мен цинизмът ме спаси от много неща. В момента, в който осъзнах, че не мога да си движа лявата ръка, когато се събудих в леглото и на всичко отгоре започнах да я търся, защото не знам къде е, аз нямах усещане за нея и я търся. И тогава Пепи Колев ме попита: „Ръчичката ли търсиш, моето момче?“… Аз се смях. Аз първия виц, който разказах след инсулта, когато се събудих от комата, беше възможно най-мръсният виц на света. И го разказах и на майка ми и на жена ми. Аз знам обаче защо съм го правил, защото това ме измъква от депресията. Аз не обичам депресиите, за мен те са загуба на време. Не е моята игра това, не мога да изпадам в депресия, защото не смятам, че е полезно нещо. Аз не мога да си представя как някой изпада в депресия и той не може да стане и да хукне и да свърши някаква работа и да му мине депресията. Искам да кажа, че за да не изпадам в депресия, да не изпадам в състояние, в което стоя три месеца в леглото, самосъжалявайки се и плачейки, че не съм това, което съм бил.. аз се превърнах в страшен циник. И това ме измъкваше от дупките. Преди инсулта не бях такъв циник или поне не в такава крайност. За мен този цинизъм е толкова нормално нещо, че на две красиви жени мога да разкажа възможно най-мръсния виц без да се замислям дали е възпитано и дали трябва да го правя. Преди инсулта бях умерен и се съобразявах с много неща. След инсулта спрях, просто не се съобразявам.

Споменахте, че при различните пациенти мотивацията е различна, че при Вас това, че лекарите са циници на Вас ви е помогнало, но със сигурност има хора, които ги отблъсква, не им помага, пречи им…

Христо Мутафчиев: Абе.. не съм много сигурен. Мисля, че този цинизъм върши работа и от двете страни. Да, докторите може да са циници, но голяма част от тях имат и чувство за хумор и знаят до къде могат да стигнат в цинизма и къде не. А цинизмът е избиване. Искам да кажа, че и на тях това им е необходимост и те знаят кога и пред кого.

Как близките Ви преминаха през случващото се, Вашата съпруга?

Христо Мутафчиев: На нея й беше много по-трудно. Като всяка дама е много по-крехка, с друг начин на мислене. Аз първото нещо, което казах на майка ми беше: „Спокойно, всичко ще се оправи. Няма да се плашиш.“ Аз така казвам. Толкова. Знам какво й е било в главата и на нея и на жена ми и понеже аз съм нервак, един ден казах на жена ми: „Хайде де отиди, тренирай, живей го този живот, какъв ти е проблемът!“. Без да разбирам, че това не върши работа. Много дълго време след това осъзнах, че единственото нещо, което е вършило работа тогава е да я прегърна и да й кажа: „Спокойно, миличка, всичко ще се оправи. Всичко ще бъде наред!“ Тя това е имала нужда да чуе, но аз си мисля, че всички са като мен.

III. Възстановяване и устойчивост: тялото, системата, обществото

Смятате ли, че изкуството – чрез своята емоционалност и ритуалност – може да бъде ресурс в процеса на оздравяване?

Христо Мутафчиев: Смятам. Преди няколко години един прекрасен български актьор: Николай Николаев – Бате Николай, беше направил смехотерапия и ходеше с една линейка в клиники и за онкоболни деца и ги разсмиваше. И те се чувстваха далеч по-добре от състоянието, в което ги беше заварил. Той ги радваше, вдъхваше им една друга вяра. И знаеш ли, аз имам една случка, която много ме беше ядосала и ме беше потресла. В четвърти километър, където лежах в отделението за рехабилитация, над мен беше отделението за деца с ДЦП и др. – трудноподвижни дечица. И там… когато ми се допиеше на мен вода или нещо ми трябваше, имаше звънец над леглото.. натискам го и хвърчат, ще си счупят краката да ми донесат каквото ми е необходимо. Качих се горе в отделението, да си поговоря с децата, да ги разведря, да им вдъхна малко настроение, да се снимам с тях ако щеш. И виждам едно момиченце, парализирано и не може да си вземе водичката от шкафчето. И се мъчи, мъчи се.. насълзиха му се очите и аз станах, куцайки, отидох и й дадох вода…. Добре бе, зададох си тогава въпроса: „Защо трябва да се казваш Христо Мутафчиев, за да се върти света около теб. Това не трябва ли да бъде валидно за всеки жив човек,. Всеки жив човек. Това детенце с какво е виновно, че не се казва Христо Мутафчиев?“ Излязох и вдигнах зверски скандал в отделението, ама крещях… Искам да кажа, че отношението към всеки трябва да бъде такова каквото е било и е към този момент към мен.

В този ред на мисли какви са дефицитите на нашата система?

Христо Мутафчиев: Сигурно и заплащането е ниско, за да не могат да намерят санитари. Сигурно и това, че тази прословута работливост на българина отдавна вече не е факт, по-скоро мързелът е по-голям, взима превес. Ние родихме нови поговорки: „Колкото ми плащат, толкова ще работя“ или „За толкова пари – толкова“. В смисъл това отношение, което българинът го имаше като съпричастен на болката на другия, като обичащ, като самарянин… тези неща вече ги няма. Всичко е заместено с това: „Колко ми заплатата, че ще търча на тези да им мия задниците…„ Което е жалко!

Споменахте инициативата на Вашия колега Николай Николаев – Бате Николай. Такива партньорства ли бихте желал да видите – между артисти, медици, институции?

Христо Мутафчиев: Защо не. Мога да Ви кажа, че един актьор Бате Енчо, той също би го правил, той е човек със силно сърце, а Ненчо Илчев, който прави фокуси. Това са модели на възприятие и се изисква само един разговор и убеждаването му. Има достатъчно актьори, които са с добри сърца и добро отношение към хората. А и едва ли има човек изобщо, който при вида на едно болно дете да не отиде и да не се опита да му извади усмивката. Трябва да си пълен тупан или невероятен боклук, за да не направиш крачка натам.

Ако можехте да поставите една обща сцена – за артисти и лекари – какво послание бихте искали да прозвучи от нея?

Христо Мутафчиев: И двете професии лекуват. Лекарите лекуват тялото, а ние душата. Това е лечение, което е необходимо, за да има съвкупност човек.